Българска литература
Българска литература след Освобождението и до края на Първата световна война (1878 – 1918)
Българската литература от Освобождението до края на Първата световна война претърпява силно развитие, като националноосвободителните борби са преобладаваща тема през 80-те години на 19 век. Тази тема е най-ярко представена в творчеството на Иван Вазов, който през този период създава цикъла "Епопея на забравените" и романа "Под игото". Захари Стоянов пише своите мемоари "Записки по българските въстания". Сходни естетически идеи имат техните продължители, представителите на народническата литература, Цани Гинчев, Михалаки Георгиев и други
През 90-те години на 19ти век българската литература възприема някои модерни за времето идеи. Техни носители са писателите и поетите около списание "Мисъл" – д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Те заявяват неудовлетвореността си от колективистичните патриотични стремежи на предишната епоха, олицетворени от Иван Вазов, и се насочват към универсални ценности. Литературната критика нарича това първо поколение на българския модернизъм "индивидуалисти". В неговата среда се оформят и първите прояви на символизма в българската литература. Наред с Яворов, Теодор Траянов е разглеждан като основател на това течение, към което принадлежат Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов и други
Сред сътрудниците на "Мисъл" е Алеко Константинов, авторът на най-популярната българска белетристична творба - "Бай Ганьо". Въвеждането на модерните идеи в белетристиката е свързано с делото на Антон Страшимиров. В края на века започва своя писателски път и Елин Пелин.
През 90-те години на 19ти век българската литература възприема някои модерни за времето идеи. Техни носители са писателите и поетите около списание "Мисъл" – д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Те заявяват неудовлетвореността си от колективистичните патриотични стремежи на предишната епоха, олицетворени от Иван Вазов, и се насочват към универсални ценности. Литературната критика нарича това първо поколение на българския модернизъм "индивидуалисти". В неговата среда се оформят и първите прояви на символизма в българската литература. Наред с Яворов, Теодор Траянов е разглеждан като основател на това течение, към което принадлежат Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов и други
Сред сътрудниците на "Мисъл" е Алеко Константинов, авторът на най-популярната българска белетристична творба - "Бай Ганьо". Въвеждането на модерните идеи в белетристиката е свързано с делото на Антон Страшимиров. В края на века започва своя писателски път и Елин Пелин.
Иван Вазов
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 година в Сопот.Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичнатапоезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 година баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 година в „Периодическо списание“ на Бразилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 година. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница .Там обаче Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и други.
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 година. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница .Там обаче Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и други.
Творчество :
През 1870 година Вазов отпечатва първото си стихотворение - "Борба". През 1872 година. издава стихотворението "Борът", което е първото му публично коментирано стихотворение. До 1875-1876 година Вазов пише и любовни стихотворения. През 1876 година отпечатва първата си стихосбирка - "Пряпорец и Гусла", но не подписва книгата с истинското си име, а с псевдонима Пейчин. Това става в Букурещ. В нея той включва "Панагюрските въстаници", по-известно като "Боят настана". През 1877 година излиза втората стихосбирка на Вазов - "Тъгите на България", която вече е подписана от Вазов. Третата стихосбирка на Вазов излиза от печат година по-късно - през 1878 година и носи заглавието "Избавление".
Романи
- Под игото (първият и най-известен роман в България)
- Нова земя
- Светослав Тертер
- Казаларската царица
- Повести
- Митрофан и Дормидолски
- Немили-недраги
- Чичовци (галерия от типове и нрави български в турско време)
- Нора
- Разкази 1881-1901
- Драски и шарки
- Видено и чуто
- Пъстър свят
- Утро в Банки
- Разкази 1901-1921
- Грамада (поема из шопския живот) 1880
- Загорка 1883
- Моята съседка Гмитра 1881
- Зихра 1881
- В царството на самодивите 1884
- Кихавицата на салюста 1884
- Синайска роза 1884
- Пътеписи :
- В недрата на Родопите
- Висините
- Витоша
- Рила
- Пирин
- Един кът от Стара планина
- Волът
- Юмрукчал
- Велико Търново
- Царевец
- На върха Свети Никола
- Розовата долина и Тунджа
- Един наш черноморски бисер
- До Радомир
- Хъшове
- Към пропаст
- Борислав
- Службогонци (Станчо Квасников на гости у министъра)
- Вестникар ли? (1900)
- Господин Мортагон
- Двубой
Димчо Дебелянов
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 година, след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 година семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на улица „Оборище“ 46. През 1906 година в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов .След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет наСофийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.В края на октомври 1912 година Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 година, около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица.
През 1904 година семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на улица „Оборище“ 46. През 1906 година в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов .След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет наСофийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.В края на октомври 1912 година Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 година, около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица.
Елин Пелин
Алеко Константинов
Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български юрист, писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.Алеко Иваницов Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов.Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война еписар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.Ранни произведения:Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо? “ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и„Свободна България“. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“ (1883).Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“.Превежда произведения от А. С. Пушкин („Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“, „Цигани“), М. Ю. Лермонтов („Демон“, „Беглец“), Н. А. Некрасов („Руските жени“, „Кой е строил железния мост? “), Молиер („Тартюф“), Фр. Копе („Отче наш“), В. Сарду („Партиите в Монако“) и други Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на ХІХ век (естонски, руски, сръбски) и началото на ХХ век (немски, полски, френски,чешки и други езици).